Постинг
12.07.2010 18:10 -
Аз, продавачката...
АЗ, ПРОДАВАЧКАТА...
....И така!Няма да си правя план, да обмислям герои, да следвам строга сюжетна линия.Това е една моя история, но държа да предупредя,че не си пиша биографията - ще има и измислени герои.Сега започвам....По дяволите не мога да започна!!!!
Ще си припомня всичко, от което уж ми се повдига, но всъщност е една история за хора, самота и двор...Не се чудете, всеки има свой мисловен и душевен двор.На някои той е просто гостоприемен, на други мръсен и запуснат, на трети буренясал или пълен с пясък за къща бъдеща, която така и не започнах пак през лятото...
До тук нещата излизат от контрола на прозата!Много обичам римата, естествено, нали онова, което съм написала до сега са книжка с двадесет стихотворения.Ще се опитам да се озаптя....
Започвам отначало:
Първата ми работа, като продавачка, беше през зимата на 2001 година.Предното лято бях се разделила с телевизия ДЕМО, която едва креташе и собствениците й решиха да я закрият.Размотавах се нагоре- надолу, харчех парите от наема и живеех пак под наем при приятелката ми Мими в центъра – на „Раковска”...Дойде зимата, върнах се в апартамента си, нямах никакви пари и потърсих каква да е работа.Така или иначе се занамавам от завършването си с телевизия, писане и четене, реших , че най-безопасно ще е да продавам вестници.С математиката не съм съвсем добре, но какво толкова – има калкулатори!
Фирмата се намираше в една пресечка до зала „Славия” в стара къща , на последния етаж. В голяма стая пълна с прахоляк се бяха настанили няколко жени и момичета, които смятаха доходите и поръчките на будките за вестници в пет квартала на града, а в предверието няколко момчета – явно студенти, връзваха огромни купове вестници и слагаха по тях някакви бележки.Млад човек ме пое от вратата и ми подаде напечатани от фирмата декларация и молба – в единия случай трябваше да декларирам, че няма да крада, в другия ,че съм съгласна да работя без договор и докато фирмата прецени...Подписах всичко и започнах да се интересувам от местоработата. Оказа се, че освен в „ДРУЖБА-2” – за мен като новачка, друго място – по в центъра – не се предвижда.Трябваше да изкарвам от вестници и билети, толкова пари, че да ми остават поне 5,6 лева на ден.Работното време започваше в 6 и половина сутринта.
Никога няма да забравя този първи работен ден! Още от вечерта си направих план – от вкъщи до Дружба пътят е около 40 минути – ще отида, мислех си, поне 30 минути по-рано от началото на работния ден за да разпределя и подредя вестниците, както ми беше обяснено и после да отворя за клиенти...Пристигнах по тъмно до една желязна синя будка с огромен катинар и извадих ключа.Беше студено и снежно, забравила си бях ръкавиците...След като опитах да отключа три пъти замръзналия катинар се обърнах към небето за помощ , но то нищо не ми каза и подскачайки от студ на място запалих цигара...Минаваше шест и половина, а аз даже не бях отворила – толкова се бях ядосала от несполуката си , че даже и не помислих да поискам помощ от конкуренцията до мен – почти същата синя будка, осветена и отворила поне половин час преди мен, докато се мъчех с катинара...Срам ме беше, но поисках помощ...Мъжът, който продаваше там ме погледна под око и каза:
- Ей, ама тия хора всяка седмица ли сменят персонала ?
- В какъв смисъл?
- Ми, в петък беше една госпожа, верно, по-стара от Вас, ама каза, че тук повече не може да се работи...Днеска пък Вие не можете да си отключите...И освен това две будки за вестници една до друга ...
- Вие откога работите?
- Ние се редуваме, аз и жената сме пенсионери и снахата и тя идва – работим без почивен ден.
Всичко това едрият, трудно подвижен мъж ми каза, докато отключваше катинара, предварително залят с вода от термоса му за чай за да се размръзне.Отворихме и аз заопипвах да намеря осветление.Такова , естествено нямаше.Обърнах се , мъжът беше си отишъл – пред будката му имаше опашка...Започнах да се мъча да отворя железните капаци, но нищо не се получаваше – на пода лежеше голям вързоп вестници...Дорева ми се , а и започнах силно да треперя от студ...Запалих цигара и си погледнах часовника – нямаше още седем и половина, покрай мен минаваха хора и автобуси и всички ме гледаха укорително...После набрах сина си по мобилния и ревнах, че съм на работа, ама не мога да отворя.Той току що ставаше и после аз дълго му обяснявах къде се намирам...Чак вечерта като се прибрах, разбрах от телевизията, че този 15 януари температурата е била минус 15 градуса...А, аз съм стояла навън на студа повече от два часа без нито един продаден вестник...Всяка седмица трябваше да участвам в ревизията, което ми скъсваше нервите, защото в потъналата във вестици и списания стая се събирахме минимум петима продавачи с цялата налична стока и трябваше да броим и отмятеме – накрая се правеше засичаща сметка на компютъра и аз излизах винаги на червено...Първите пъти не се сещах защо, но после – вдянах, че почти всяка вечер си вземах от оборота по пет, шест лева, но почти не се сещах да сметна дали съм си ги изкарала.Всеки обед , колкото и пари да бях направила – идваше един младеж с кола и ми ги прибираше и докато не се сетих да си записвам какво съм му дала губех представа за оборота.Продавах предимно билети и карти за транспорт, вестници – пет, шест бройки и то от най-евтините.Веднъж едно момиче си купи списание „Сватба” за 3 лева и аз не можах да повярвам...
След месец и половина ми се обадиха от една кабеларка, че може да започна там работа и си взех довиждане с първият си опит като продавачка – дължах им само 63 лева и обещах, че като си взема първата заплата от новото място ще ги върна...Да,Бе!
Още от началото на демокрацията и по-точно когато работех в приватизациония фонд на военните – една колежка ме зариби с бингото...Най-напред ходехме през обедната почивка, после като затвориха фонда и ме съкратиха поради невъзможност да ми плащат заплата – ходех сама. Във фонда беше голям майтап! Изпълнителен директор бе един бивш депутат, който беше член във Великото нар.събрание на комисията по вероизповеданията – за бизнеса като такъв беше чувал и гледал само по филмите. Членове на надзорния съвет бяха няколко военни и един преподавател от един университет,на който сега е ректор – тогава преподаваше нещо ,свързано със запазените марки и как марката продава стоката, или нещо такова...Аз бях Връзки с обществеността и макар да направих рекламната им кампания в Националната телевизия и сама с колеги измислихме и клипа и музиката и логото, никой не ме допускаше до „тайните съвещания” на ръководството.В една друга къща извън нашия офис работеха група млади компютърджии, които измисляха как и какви предприятия да купи фанда след като прибере боновите книжки на военните. Разбира се, предприятията бяха „гола вода” защото не стигаше ресурс и веднага бяха препродавани на частни лица, често подставени хора на министри и други от новия ешалон на властта...Спомням си ,че вечно в залата за заседания на фонда се лееше я водка, я уиски и се ходеше по предприятията на проверка, където пак се пиеше и ядеше...Нали ви казвам, голям майтап!
Следва продължение....не знам кога
Търсене
За този блог
Гласове: 51
